Стихотворението отразява манталитета на средната класа по време на социализма. Период, определян от насадено единомислие, липса на креативност и безвкусие. Дори ежедневието и бита на овчаря не са се променили значително. В голямата си част механизацията и модернизацията не са навлезли в неговия живот. Предприятия бълват едни и същи стоки с години-мебели, облекла и аксесоари. Българинът обзавежда жилището си по подобие на съседа – това предлага пазара. Разликата е в цветовата гама и начин на подредба – именно така може да демонстрираш някаква естетика. Аналогично е и с конфекцията, културата. Човекът е улеснен в избора си, поради липса на разнообразие. Навред цари кич, за какъв вкус говорим. Двадесет години след промяната все още има такива домове, от тях лъха „старото време”.
Във времето на т.нар. социализъм хората трябваше да бъдат униформирани. Да мислят униформирано. Да се държат униформирано. Да се обличат униформирано. Тоест да бъдат еднакви, а не различни. Това се предполагаше от идеологическата система, от системата на властта, съответно и от репресивната система.
Емблематичен тип дом за социалистическата епоха е еднопанелното жилище от 70-те години. Всяко средностатистическо семейство през социализма има по две деца. Предлагането в магазинната мрежа, налагало да се закупуват едни и същи вещи, защото всички трябвало да бъдат равни, това определяло и еднотипното обзавеждане на жилищата. Като задължителна се наложила остъклената холна врата в близост до входното пространство. Неизменен елемент в дневната била холната гарнитура, съствена от два тежки фотьойла и диван, застлани със покривала, за да пазят тапицерията нова, табуретки и ниска масичка за напитки. Срещу дивана е заемащата цялата стена секция, отрупана с множество предмети по рафтовете и витрините, но винаги подредени и прилежно застлани с плетени и бродирани карета. Тук някаде стои и телефонът със шайба. Появата на нещо ново било символ за епохата, но преди всичко знак за промяна. Всяка друга мебел или вещ, която не е можело да се намери по магазините, а била внесена от чужбина или закупена с много връзки от „Кореком” или „изпод щанда” се превръщала в символ. За нея започват да говорят първо най-близките, после блока, докато след ден два не е разбрала цялата улица или квартал. Така се създават битовите символи тогава, като всички говорят за тях при първата им поява, като например за прахоскукачката на леля Цецка от първия етаж, или пък за видеото на Миткови от третия.
Днес някои от тези символи са достигнали до нас чрез фотографии от онова време, други, чрез спомени на преживели събитията, трети откриваме из вехториите в мазетата и таваните, четвърти макар и малко си остават там, където са били преди години, но вече с отпечатъка на времето. Няма етап от историята, който да се е запазил изцяло, та нали трябва новото да си проправи път, и точно в това се крие красотата в историята, да започнеш да се занимаваш, да откриеш забравеното старо, да разбереш символиката на старата епоха. Ако тя бе навсякъде наоколо, нещата от нея не биха се превърнали в символи за нас след време.
Цялата действителност в България през социализма може да се разглежда като сложна битка, като многопосочен конфликт на две култури: културата на стоическата нормалност и културата на истерическата комунистическа приповдигнатост (понятието култура се употребява в най-широк смисъл, то се разбира и като бит, като манталитет, като форми на всекидневно общуване, като ценностни системи, като речеви етикет).
Тази тоталитарна власт, в която ние доскоро живеехме, по определение е глупава. Понеже се противопоставя на законите за развитие на обществото, тя не ражда истинска култура. Но обществото, а оттам и неговата култура, е в постоянно движение, смяна на ценности, обмяна на идеи, отхвърляне на едни и замяната им с други.
Естественият изход и смяната на поколенията не е изход, тъй като соцът, като дух и вкус, се оказа силно заразителен. Казано по друг начин - с доста дълъг период на полуразпад. Ако приемем твърдението, че през 89-а социализмът е рухнал, то вече 20 години той продължава да излъчва радиация. С други думи, през 89-а социализмът се полуразпада. И ако с останалото наследство на социализма някак си можем да се справим - раздържавяване на собствеността, демократични избори, свобода на словото, промяна в конституцията и пр. и пр., то духът или вкусът на соца, като нещо твърде летливо и неуловимо със закон, все още броди необезпокояван у нас.
Затова, когато днес говорим за „морална деградация“ и „разпад на културата“, сме хем прави, хем не. Разпад и деградация има, но не от 89-а година насам,а от 44-та. Българската култура днес е в ужасно състояние, но това състояние е ужасно, защото наглед е почти същото, както преди 30 години.
Не сме се смели достатъчно на този кич, не сме го иронизирали достатъчно, не сме го демодирали. А целият този културен пласт от всекидневието на предходните десетилетия, е формирал или по-скоро деформирал вкусът на голяма част от днешното българско общество.
Българска музика се присмива на чалгата, но не е родила нищо по-стойностно. Чалгата поне е актуална. Българската литература не е написала нищо по-добро. Българското кино плаче за златните си години, когато е било финансирано от държавата, но пропуска да спомене, че е правело почти единствено пропаганда, а пропагандата не значи високо изкуство.
Но няма етап от историята, който да се запазил изцяло, та нали трябва новото да си проправи път , и точно в това се крие красотата в историята, да започнеш да се занимаваш, да откриеш забравеното старо, да разбереш символиката на старата епоха. Ако тя бе навсякъде наоколо, нещата от нея не биха се превърнали в символи за нас след време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар